сряда, 27 май 2015 г.

вторник, 28 януари 2014 г.

петък, 24 януари 2014 г.

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

четвъртък, 17 октомври 2013 г.

НЕ СЪМ АЛКОХОЛИК

Ст. Мавродиев

Аз не съм алкохолик. И не бих могъл да бъда. Виждал съм много алкохолици. Не съм като тях. Не ми треперят ръцете, нямам абстинентни кризи за чашка менташки спирт, зъбите ми не се клатят, нямам постоянен запек, сутрин не повръщам нарочно, за да си прочистя стомаха, не закусвам с три бирички и мастика за втвърдител. Вярно е, млад съм още и някой би казал, че има още време, за да ми се случат всички тези неща. Но не е така. Аз просто не съм алкохолик и това си е. Генетично не ми е заложено… Вярно, пия много. Това е самата свята истина. Пия до преливане. Пия, докато се накисна хууубавичко, та после откъдето мина, оставям мокри дири след себе си. Шляпам като гол охлюв. Пия, пея, лигавя се, псувам, троша уличните лампи, преобръщам кофите за смет по улиците, заяждам се с непознати по кръчмите, пия и пак пия. Всичко пия. Само вода от пералнята не пия. Но не съм алкохолик.

Бинко, Господ да го прости завалията, още когато беше в казармата изпиваше по бутилка концентрат без разредител. Ходехме му на свиждане и му носехме я водчица, я мастичка или ракийка. Той ни гледаше с признателен кучешки поглед и ни смяташе за истински приятелчета. После се уволни и продължи да пие по бутилка и половина от обяд до вечерта. После от черния му дроб не остана нищо и взе, че умря, копелето, Господ добро място да намери за изстрадалата му душа. Преди да умре най-накрая в болницата не познаваше никого. Дори майка си. У Бинкови някога в доброто старо време беше като крайпътна кръчма - всеки влизаше и излизаше, когато си поиска. Баба му ни срещаше по стълбите и ни кълнеше: „Тава не са ора, тава са ора пустиняци! Бел ден да не видите, чръв да ви запие, дето ми пропихте унука…“ Горката женица. Майка му и баща му си мълчаха, щото като се напиеше детето им, ги гонеше да спят на улицата.

Тук ли съм! Лелееее! Майко мила, сипи сега по още едно, дзверове сме си ние, да бачкат немците - да се превръщат в хора!

Та за пръв път се напих в шести клас. (Тогава целунах и момиче за пръв път, усещането е същото.) Драйфах от третия етаж на един хотел и се заклех повече да не сложа капчица в устата си. После продължих да се заклевам след всяко препиване. Когато изричам тези силни думи, наистина си вярвам… И до ден днешен така се кълна – никакъв напредък!

Дядо ми, Господ да го прости стареца, рано му изтропаха сандалите, бедничкият, на осемдесет и пет години, също пиеше много. Пет години преди да напусне този чудесен свят, на Нова година падна по стълбите, пиян като талпа, и си строши тазобедрената кост. Лошо счупване. На тази възраст счупванията не зарастват. Ама неговият мерак да попие още мъничко му даде сили и оздравя напълно, старецът му неден, дано да е там горе някъде на прохладно и светло място, дето и биричка да сервират… Двама сина го наследиха - баща ми и чичо ми, живи и здрави да са, сиромасите. Те не пият. Изворна вода и жълта лимонада. Баща ми се налива, човечецът, докато напълни огромния си стокилограмов търбух и докато го хване пиянският глад и помита всичко ядливо по пътя си. После започва да издава особени звуци с устата си, сякаш има нещо между зъбите и не може да го изкара оттам, мълчи, сумти, гледа с малките си свински оченца много бавно и аха да заспи на масата. Дотръкваме го до леглото, гъта се и почва да бичи на банцика, та се чува през десет маали в единайста и заглушава реактивните самолети. На другия ден не помни нищо. Всички зъби без един са му в устата за разлика от беззъбия си брат. Липсва му само един преден, но не поради някаква специална причина…

А пък чичо ми… Чичо ми заслужава да му се посвети цяла отделна пиеса. Неговото пиянство е нещо забележително. Такова нещо не сте виждали. Той е едно злоядо създанийце, което няма и петдесет кила с мокри дрехи. Или както се казва у нас - сплескАл е кофата. Нищо и никакъв, ама да го видите как смуче като пиявица, като прегладняла въшка, сякаш му е за последно… И не го хваща лесно, както баща ми от първото, а дърпа ракията от сутрин до вечер без да му проличи. Като се напие най-накрая, ситното беззъбо човече търси с кой да се скара и не може да заспи, ако не напсува някого. Ако няма друг, и жена му върши работа. Почва да я кълне така, сякаш светът се свършва: „Твойта семчица дееба аз, боклук мръсен тиии…“ Крещи като луд, бесен, подскачащ и разтреперан. Жена му си го обича. В случай, че в пиянството си чичо ми е ядосан на някой друг, което е още по-често, той му се заканва много мило: „Ша та насеча с наджака! Ша ти отрежа главата и ша я фърла на прасетата! Мамка ти ша еба! Е сега ша дода да та закола!“. Той винаги ми е приличал на декоративното петле, което отглежда навън - мъничко, наперено и злобно. Ама е беззъб и само лае, тоест кудкудяка… Зъбите му опадаха по наследство. Старецът, баща му, си нямаше нито един зъб, преди да напусне този чудесен свят. Когато на дъртия пет години преди смъртта му беше останал последният, един преден кафяв, дълъг, достолепен, стърчащ като канара зъб, си умирах да го питам за какво си го държи това отпред - да си пука доматите ли… Той се обиждаше и накрая отиде, та извади и него.

За запоите си чичо ми си имаше страшни приятели, Господ да ги прости момчетата, хептен млади пръднаха в кофетата. Нако и Ерменко бяха бояджии също като чичо ми. Тримата си боядисваха разни стени, понеже бяха родени бояджии, и смучеха ментета, докато от тях замирисваше на камфор и хлорна вар. Изглеждаха чисти, стерилни и дезинфекцирани, когато сутрин се будеха и сядаха несмело край масата да ударят първата биричка, щото иначе не върви работата. Премигваха замислено и не знаеха докъде бяха стигнали с мисленето, преди живителните молекули да се влеят в артериите им. Тогава вече се сещаха за какво са мислели и продължаваха да говорят, да спорят, да псуват, да играят карти, чат пат да ударят с мечето два пъти по стената, щото трябва и материал да се отхвърля… И да свещенодействат с бутилките. Нако падна от една стълба, докато боядисваше, и умря. А Ерменко пък умря по неизвестни причини.

Но цялата тази компания няма да е пълна, просто ще осакатим действителността, ако не добавим тук и Стефан Белия, Господ да му прощава всички знайни и незнайни грехове, нямаше и петдесет и пет, когато издаде окончателно и необратимо багажа, горкичкият. Той беше по-специален приятел на чичо ми. За него чичо ми бе готов да изпие три цистерни метилов спирт с антифриз за разредител. Като дете обичах да наблюдавам и да изучавам маратонките на Стефан Белия, защото имаха особена форма. Бяха така съвършено кръгли и изгубили ергономичното си човешко очертание, сякаш ги носеше слон. Всичко у стопанина на тези маратонки бе валчесто и кръгло и самият той създаваше усещането като че ли всеки миг ще се пръсне. Когато Стефан Белия се напиваше горе при чичо ми, очите му изхвръкваха от орбитите, целият се зачервяваше страшно и много убедително и натъртено почваше да твърди: „Аз никога не съм бил това, което не съм и винаги ще бъда това, което съм…“, а накрая, когато виждаше, че по една или друга причина не му вярваш, той си имаше един неоспорим аргумент: „Ако лъжа, си режа главата и я турам на масата за мезе…“ Обикновено в два през нощта, когато всичко, което имаше да се изпива, вече бе пресушено, както си разяснява втренчено, сериозно и с подпухнал език за това, което е и което не бил могъл да бъде, главата на Стефан Белия падаше като отрязана в чинията с остатъци от чушки, гювеч и кокоши кости и захъркваше безпаметно космически. Същата тази глава се превръщаше в мезе, но вече нямаше кой да го изяде.

Изобщо, мразя хора, които не пият. Гнусни са ми някак. Познавам такива типове и честно да ви кажа, не искам дори да се здрависам с тях. Ръцете им сигурно са мазни и лепнат. Или пък са влажни и мухлясали. Така например, когато ми се роди син, събрах познати и приятели да се почерпим. Една позната доведе новия си приятел. Каратист. Мухъл с овнешка прическа и женско гласче. Това създание не само че не искаше да пие, но цялата вечер не близна дори глътка бира. Нещастно каратистче, педалско фенче, помиярче, което няма и една съдържателна мисъл в ръбестата си главичка. Добре че си тръгна сам, щото щях да го изхвърлям през джама след втората ракия. Да не ме уважи… Да не пийне една чашка за наздраве! Бях поразен. Нещастна курешка. Добре че моята позната го разбра навреме що за стока е и го заряза. Така де!

И изобщо, прав си е старият Фьодор Михайлович, който твърди, че всички, които не пият, са или болни, или подлеци. Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че… Но както и да се мъча, не мога да възприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опита да облече трезвеността в подкупно, здравословно и благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш означава да живееш като идиот. Да си противоестествен и пластмасов като вегетарианец. Липсата на алкохол води до оглупяване и тежка шизофрения. Изкривяват се представите за света. Човек, който не пие, е обладан от нечисти сили, служи на дявола и извънземните, става гей или умира от гъбички и херпес.

Аз пия. Обичам да пия. Много пия. Ето дори сега съм си пийнал. От обяд почнах на ракийка. После поспах, събудих се и си отворих една биричка, жив и здрав да съм още сто години. Но не съм алкохолик. Наречи ме какъвто искаш - лъжец, неудачник, мечтател, безхарактерен тип, но не и алкохолик. Не бих могъл да бъда. Генетично, разбираш ли, не ми е заложено. Пияница може да съм. Това със сигурност съм. Но не съм алкохолик. Защото аз съм това, което съм и никога няма да бъда това, което не съм… Чакай сега да ти обясня…

четвъртък, 10 октомври 2013 г.

Зимата на 1997 година. Гладни времена. Доларът е 3000лв. Инфлацията гони 700%. Жан Виденов подава оставка.

Хората скачат по барикадите, за да се топлят.

Аз съм на селУ. Чакам пред фурната, за ляб. Студ. Клинч. Виелици. Бръкнал съм си в гащите да си топля ръцете. Гледам на земята вестник.

Замислям се, че щом ще се яде, трябва и да се изхождам после и вземам вестника. Гледам картинки. Чета (лошо)

Обяви: "Търсят се млади ездачи на палави кобилки. Чуждестранен филм. Отлично заплащане. тел... 0885/118875"

Купих ляба. Изядох го още докато е мек. Аз обичам мек и топъл ляб.

Отидох в пощата и дадох последните 50лв. за разговор, не бях ползвал телефон дотогава. Мoдерна работа. Пъхам се аз в една кабинка. Това ковчег ли е какво е ?!

Дигам слушалката и от там:

- Ти ти ти.

Малиии, тоз телефон ме познава.

- Ти ти ти.

Аз де, аз. Аз съм номер едно. Ей, виж, даже и телефонката как знае. Хваля се на останалите в пощата. Дойде Фатмето, тя има завършен трети клас, взе телефона и набра някакви работи от вестника и ми даде тутурутката.

- Ало - чувам женски глас насреща.

Лелииии. Дедииии. Те затворили жената вътре - в телефона, гледам аз отдолу и отгоре откъде да я пусна. Идва Фатмето и ми казва говори като на мен.

- Добър ден - казвам аз с най-учтивия си глас, както като поздравявам кмета или Димчо Минцифайката - аз за таковата, за обявата се обаждам.

- Добре - казва тя - имаме няколко въпроса, за да преминете интервюто.

- В наше село Камен, Стажишко, съм яздил всичките магарици и кобили, даже два катъра съм издил и един бик, ама той ме метна - бързам да я уведомя аз, че видиш ли не съм случаен човек.

- Шегаджия! - усмихва се тя и пита: - болен ли сте от някакви венерически заболявания?

- Фенер имам, даже два газови. Зъби - бол, цели седем, единият малко се клати, де.

- Болен ли сте от нещо - пита сериозно вече тя.

- Малко съм хремав - проронвам унило, предполагайки, че ще ме отрежат ей сега - ама си духам сополките в ръка и ги мятам, мога да уцеля муха на 20 метра.

- Втори въпрос - казва тя - Снимали ли сте в други филми, вестници или списания?!

Тази защо все говори в множествено число. Сигурно говори с няколко човека.

- Като бях мънечък, идваха да снимат за един вестник кукерите и бабишкерниците от един вестник. Аз заедно с Чопър, Пършеван и Гарабед се курдисахме най-отпред. Инъче гледам анимационите всеки ден и после си играя на Волтрон, Кустенурките нинджа и Мишел Ваян.

- На колко сте години - пита авторитетно тя.

Аз бях на 16 тогава, амен амен 17, ама си викам сакън да не научва, че ще платят по-малко.

- Е, кобилки ли ще яхам или ще вземам пенсия - питам раздразнено, защото вече парите в телефонката взеха да свършват и някаква жена взе да се обажда неща, аз с две на един път не мога да говоря.

- Какво заплащане, очаквате ?! Това е последен въпрос - увоедомява ме.

Тук ме хванаха неподготвен. Аз обикновенно вземам за по два хляба и едно шише ракия и цепя дърва, нося печки, чистя на крави, каквото има.

- 300 - казвам неуверено и да започва пазарлъка.

- 300 долара - разсмива се тя - добре, утре кастингът е в 10:00 часа, в гр. София, бул. "Македония" 32.

Онова пак

- Ти ти ти.

Не ми се занимава с него вече. Лелииииии. Малкиииииии. Дедиииииииии. Толкоз пари 300 долара по 3000лв. Леле колко пари са това... Замислям се. Опитвам се да ги сметна. Стигам до извода, че са много. Лелии като ги взема и съм цар. Милионер. Милиярдер. Ултрабилионер. Радо Шишарката. Ще ги скъсам на село.

Опа... полазиха ме тръпки, тази София ли каза. Това е далеч, има една табела на края на селото, 320км до там. Няма как, много пари са това. Жертви требват. Отивам до Бай Цоню и го лъжа да даде кобилата, че ще ходя до Никюп, съседното село. Дава ми я със заръката да я пазя и да не я върна както последния път. Тогава я водих на съзтезание. Ама мълча, гледам умно и кимам само. Аз като мълча и много Ентелигентен изглеждам, цял Ентелектуалец. Дава ми я.

Вземам един буркан с люти чушки от нас и два чувала зоб за кобилата Гина. Гаааз към София. На 20км спира, не може повече. Бум люта чушка в задницата, предния път така спечелих съзтезанието. Не усетих кога сме стигнали.

Софията. Голям град. Много панаир, много сергии, много народ. Едни големи червени зверове, по пътищата с напис "Икарус" търкат, тръскат, празнят се по спирките и гълтат хора. Ама аз нали съм умен, давам от на Гина сеното пред тях и не закачат, само реват "биииип" в знак на благодарност. Галя ги по муцуните.

Отивам към центъра. Там народ, народ, свят да ти се зайде. Пуля се и се дивя. По пътя едни жици минават, а по тях едни с рога, ток тече там. Аз все си мислех, че минават самолетите и го пръскат - това бялото, дето остава след тях. Хайде, че парите ме чакат. Лелии. Малии. Дедиии.

Стигнах аз до адреса, вързвам кобилата пред блока и влизам. Един дребен, плешив чичко, като консомолец, но с очила ме поглежда и казва:

- За филма ли си. Аз съм режисьора.

- И ти ли ще участваш, какво е това сьора, дето ще режеш ?!

Онзи се усмихва неразбиращо и вика:

- Хайде, събличай се да те видим.

Омърлушвам се аз. Сигурно донаборнта комисия е тук. Да не ме вземат само в казарма. Събличам се. Плаче ми се чак.

- Ехааа. Това ти е до колената, бе - развълнува се чичката.

- Студено е, не съм във форма, ама не пречи на ездата, до сега съм яздил, проблем ли има? - питам аз, с готовност да си тръгна. Не са хубави тези хора нещо, не са земляци.

- Не, не, такива момчета ни трябват на нас - млади, силни и корави.

- Днес в 15:00 часа тук, но се изкъпи, че понамирисваш.

Уффф. Камък ми падна, отървах войниклъка. Парите чакат. Пфуу. Да се къпя. Чиляк два пъти се къпи в живота, като се роди и като умре. Даже втория път не е много наложително. Много пари са, няма как. Лелиии. Малиии. Дедиии. Само да ги взема. Отивам въкна, овърглаях се в снега. Обтрих се едно хубаво. Седя и си чакам да стане 15:00часа.

Качвам се горе. До стълбите гледам един напдис Асанцьор. Модерна работа. Влизам. Гледам там три жени, голи, ама голи, ама еййй чистак-бърсак, като тея Саманта Фокс, Сабрина, Си си кеч и Азис, дето ги има накачени по стрелбищата. Аз много обичам да стрелям с пушките. Даже някой път кат хвана мотиката и като пушка я държа. Па - па - па. Колям кеф.

- И вие ли ще яздите - питам ги аз, колкото да върви лафа - къде са кобилките, да взема ли моята отдолу?!

Те се хихикат само. Голямо смещно, няма що. Аз за работата горя, а те. Идва малкият пак, този път с него двама със слушали, като извънземни, включиха едни лампи, като на село дето топлим свинете с тях. Мижам аз, пека се и все за парите мисля.

- Почваме да снимаме порно - казва чичката.

- Но... - подпитвам го аз, обичам да знам всички детайли, любознателен съм - от малък.

- Какво но, бе ?!

- Вие, казахте Пор... но... - не ми хареса тона му нещо, ама няма как, много пари, трябват жертви - нали каза, че кобили ще яздим, сега изведнъж порове, те са малки и много лошо миришат. Пък съм съм къпан днес.

- Порнографски филм, чукундур с чукундур. - кара ми се онзи.

- Аха, ясно - смутолевам и питам момичета зад него - графски, защото сега като се махна Жан Виденова, ще дойде онзи царя, Монката да ни оправя, нали ?! (То по-късно така и стана дойде и направо ни оправи) Нека видят те, че ние селяните също отбираме от политиканстване и сме запознати с междуРодната оПстанофка. Ама те пак се хихикат нещо, побутват се и ме гледат между колената. Женска работа. Нищо не отбират.

През това време тези със слушалките ме грабнаха и прас в една стая ме окепазиха с едни мазила, четки, малиии, голям срам. Дадоха ми едни хапове. След 10 минути като се припотих, като ми стана пишито, голям срам, чудя се къде да го скрия. Тези със тонколоните на ушите ме видяха, ухилиха се и ми намигат:

- Готов си, а?!

- Абе не съм много, ама дойдоха ли кобилите?!

- Голям чешит си, все едно от Луната идваш.

- А, не - промълвявам аз - от село Камен съм, Стрежешко, ама тази Луна я знам, идва да пее на панаира един път.

- Хайде, по-живо - вика режисьора, и ме тикнаха в една голяма стая.

Там чичката върху едно голямо черно - като оръдие седнал и се върти нещо. Много джаджи, много кабел, много нещо. Натиснах и аз няколко. Ей така, защото и аз отбирам от техниката и модерното. Пък и кобилите още ги няма, как ли ще ги вкарат в тази теснотия. Гледам на едно легло онези трите се чешат нещо. Ей, успокойх се - мислех си, че само аз имам въшки, ама явно и те. Няма проблеми. И все между краката се чешеха, голям сърберл, голямо нещо, да не са крастави?! Тъкмо си размишлявах аз така и чичката ми вика:

- Хайде, ти се отиваш на леглото и започваш да чукаш.

Пфу, викам аз, за толкоз пари - ще чукам и пушек ще се вдига. Сядам на леглото аз, далеч от тези трите, че нали са крастави и почвам да чукам по раклата с ръка.

- CUT. CUT - какво правиш, бе - развиква се, чак очилата му се изпотиха.

- Ами чукам, нали това казахте - реших вече окончателно, че той е шефа, щом командори така. Много съм умен ей, как ги разбирам работите. През това време започнах да се оглеждам кокошки ли, патки ли, какво имаше, този за какво къткаше...

- Оф... Ако не си единственият, да съм те махнал досега - напрегна се дребният и си намести очилата - момичета, хването го този пън и го почвайте. Camera. Action.

Взех да се оглеждам аз за камарите и се зачудих дали са с тор или със слама за кобилите, които пордължаваха да липсват, и този акцион, дали беше оказион, на селу има един. И тъкмо си разсъждавах така, онези трите като ме награбиха, едната, първата, русата ми седна на... абе срам, не срам, на пишито ми седна - облещи се малко, поквича, другата с черна коса ме гътна на леглото и ми се надупи на носа, а трета с червена взе да ме ближе - явно не се бях изкъпал добре. Пуснаха и музика. Манго (Michаel) Джери (Jackson) Ям (I'am) Обед (Bad). Закъркориха ми и на мен червата, само на люти чуки бях и взех да си таникам - белким залъжа глада.

- таръта тарътатаръта та тъ тъ та.

Тази черната много взе да се търка нещо - направо ще ми изтрие носа с гъз, тъкмо понечих да и кажа, че е много тъмно и не мога да стискам въшките със зъби. И сърцето ми спря!!!

Абе, тяхната краста да не ми се лепне и на мен, ама после се сетих, че и аз имам краста и въшки, нямаше от какво да се боя. Пък много пари са това, искат жертви. Няма как. Лелии. Малиииии. Дедиииии. Само да ги взема. Връткат се те там, аз уморен от ездата викам да подремна малко един, два, три часа сън.

Събуждам се - те още се връткат. Много ги морят въшките, викам си. По едно време тази русата, овика орталъка, напишка се върху мен и се гътна.

- Cut. Cut. - пака команадва малкият - Браво. Много добре се получи.

Взех и аз да къткам и се наведох под леглото, бях решил, че кокошките са там, ама не. Зачудих се защо се бавят конете, но реших, че никой като не обелва дума, значи е нещо нормално. Мълча си и гледам умно.

- Измори ли се - питат ме трите и ме гледат едно влажно и жално.

- Тц. Какво да съм се изморил, само лежим, киризим и чакаме. - ей, просто племе и мързеливо са това жените и да лежат ги мързуни. Онези трите ме само повдигат вежди, побутват се и хихикат. Голямо смешно. - Семки да ви се намират, че да полюпим малко ?

Очилатият идва и вика:

- Така, сега сменяме позите - какви поЛзи, какви 5 лева, се чудя аз, а той продължава - ти - и сочи русата - на устата, а ти, червенокосата, се качвай да го яздиш.

Ей, светна ми най-после. Те нямат краста, бе - вече май имаха, но това е друга тематика. Съвсем друго нещо правеха. Въй, къф съм селянин, въй, как щях да се изложа. Явно не бяха яздили и тренираха ездата. Оф, таман бях се зачудил да не ми правят нещо лошо. Пак се почна една. Ама тази, дето ми беше на пишито, сега ми седна на лицето и взе да ми се търка там нещо. А, няма да я бъде тази, като сме селяни и ние си имаме хигиена. Днес съм се къпал. Вдигам ръка аз, защото нищо не мога да кажа, а съм си оторил устата, ха са ми влезли космърлаци там.

- CUT. CUT. Кажи, торпедо ?!

- Торпедо. - казвам аз и се зачудих защо иска да му го кажа, но после се сетих за какво бях вдигнал ръка - тази - соча русата, мирише на пишано и тя, нейните въшки не ги виждам, защото има много косми.

Тя като чу и очите и се разшириха, взе да ме удря там, разплака се и избяга в едната стая. Почесах се аз, викам да не съм объркал нещо, режисьорчето ме погледна разбиращо и кимна:

- Добре де, само кажи като не ти харесва някоя. Ние сцените с онази ги заснехме, хайде. Camera. Action.

Легнах си пак аз, тези двете върху мен пак, да тренират, явно много упорито се готвеха. Аз си лежа и си мисля за мойте си работи, Лелиии, сега като взема парите. Цар ставам, да видиш какво ще ги направя. Ставам Патрон. Мисля си. Аз така вечер като легна и много обичам да си мисля. Трябва животните да нахраня, да изведа кучето, да излъжа Бай Цоню за кобилата. Леле, кобилата. Забравих я отвързана. Ставам, разхвърлях ги тези двете и Гааааз надолу гол по стълбите, чак се оривам на завойте. Тя там долу. Разрила снега и си пасе. Оффф. Вързах я и се качих пак горе.

- Свърши ли, къде хукна така - пита ме онзи - Финал, а?! Тукмо да го питам какво да съм свършил и като чух Финал (популярна марка дъвки с футболисти в средата на 90 години) Се облещих и викам:

- Имам всичките картинки без номер 9 и 11, може да си менкаме, ако искаш.

- Добре. Както и да е. Хайде сега последната сцена да заснемем и да си ходим. Camera. Action.

Тези двете ми се нахвърлиха на пишито. Аз тъкмо да им обясня, че там не ме сърби, а въшките ми са на главата и: - Ах. Ох. Ух. Като изригнах аз, като същински Везувий, едното момиче чак го преместих два метра назад. Един бял фонтан и по целия таван, даже по главата на шефа с рикошет.

- Аз такова, много се извинявам - викам, виждайки как си заминават 300 долара. Това бялото какво беше, някоя пъпка ще са ми изцъркали си мисля. Лелии. Малии. Дедии. Толкоз зор си дадох и как се осрахме като власите на края на Дунав. И ми е едно измаляло такова.

Онзи седи, киска се и си бърше темето:

- Браво, момче, вика. Ела да ти дам парите. Ето ти 300 долара и още 1000лв. за този големия патарок.

Ех, това гражданите са много прости хора, моя патарок на село, дето го гледам, Пешо, не е паторок, а е гъсок, тоя пък от къде го е виждал. Сигурно и той е от село, не може да ме заблуди лесно мен.

Ама като извади парите, забравих ума и дума. Плаща предварително. Хммм... по-силно ще го ударила гнойта от пъпката, пък много беше, бре да опустее дано. Явно сега ще ходим да яздим кобилите. Взех парите 30 по десет - точно както си ги бях представял, като ти дават - вземай, като те гонят - бягай, те почнаха да сгъват джундуриите, облякоха се мичетата, аз също, понечвам да си тръгвам след тях.

Обърках стайте. То голям палат - апарТмент ли как му викат, ама де се изхождат в туй до стълбите дето е Асансьор. Трябва да питам само Асан ли може да сере вътре или може и аз, че ми се ходи. Влизам в Асансьора, Асан го нямаше.

Там. Онази. Русата. От рева размазана цялта като клоун. Жените така си реват. Тъкмо понечвам да изляза. Тя ме спира и пита:

- Това там го каза, защото съм дебела и грозна, нали ?!

- Не, не си, виж, много си хубава и си лека - като две кофи тор си, оборски, не повече - да видят те, че ние селяните съшо можем да правим комплименти. - даже ми дадоха пари, ако искаш на сладкарница може да отидем.

- Приятелят ми след малко идва да ме вземе с Мерцедеса, много хубаво ми беше - казва тя.

- Какъв магарцедес, аз навън кобилата съм вързал... - обеснявам.

Тя изведнъж скача и ме целува в устата, с нейната уста. Лелииии. Познаваме се от няколко часа, а тя няма срам, няма нищо - да ме целува така. И приятел си има. Лоши хора. Пфу, развартена работа, това столицата. Ай сиктир. Озъртам се наляво, няма никой, надясно, пак същото. Тези ги няма. Явно са яхнали кобилите. Само да не се върнат да си искат парите.

Бързо си тръгнах аз. Отвързах кобилата. Пак давам сено на зверовете. Пак "бииип". Изходих се пред онова там НДК-то, то голямо съкращание за Национален Държавен Клозет. И после Гаааааз към селУ. На 20км кобилата спря. Люта чушка. Пак съшата процедура. Даже успях да стигна навреме за детското. Оправих мойте работи. За кобилата, не се наложи да обеснявам - той Бай Цоню се бе напил и къртеше.

С онези 1000лв. купих ляб, бобони и ракия. Аз обичам топъл ляб.

А 300 долара залепих като тапети из стаята и сега си ги гледам. Лелии. Малиии. Дедииии. Голям Кеф. Стана по-хубаво откакто си го предстаях. Модерна работа.

След няколко месеца, около селото взеха да обикалят едни с големи коли, да ме търсят, аз се крия в нас, не си показвам носа - за парите явно идват, усетили са какво е станало. Лъжат, че някакъв филм е станал голям хит на запад, че съм бил прочут, че милиони щели да ми плащат. Сиромах човек - жив дявол, не можеш лесно го преметна. Тапетите не си ги давам.

Едно лято само онзи - режисьорчето, ме намери на къра, помоли му да му дам от онова бялото, че му никнела коса от него. Изцедих няколко пъпки.

Какво да правиш хора сме - трябва да си помагаме.

джип

Случи се в началото на зимата, когато вече беше наваляло сняг, но земята още не е замръзнала. Много лъжливо време за разходки извън пътя. Но както говорят глупавата глава не дава покой на краката. Думите на сина ми, който се вози до мен дадоха началото на поредица интересни събития:
- „Татко, а ние наистина ли имаме истински джип?”
- „Наистина – страхотен е!...”

- И не е паркетник? ( къде ли се е научил на такива изрази ?)
- Не синко не е, Имаме най-добрият, и дизеловия двигател му е 6 литра и специални мостове (става дума за HUMMER) и т.н. Ти не помниш ли как го нарекохме ?
- Как да не помня – „Танк” - само че ние никога не сме ходили извън пътя – значи не е “танк”?!
Десен мигач, стоп.
- Значи искаш да проверим?
- Много!!!
Машината я имам от половин година, а досега никога не я бях карал извън пътя, явно сега така са казали звездите, време е! Слизам от пътя включвам всичко и казвам:
- Е хайде да поразбутаме калта.
Остават около 4 часа до вечеря, вече почти е тъмно и пътя се вижда трудно, но пък до вкъщи не е далече около 3 километра, така че нищо страшно, пък и няма да замръзнем имаме мобилен телефон топли якета и освен това в къщи има и Шевролет Тахо при мама. Рискът е минимален, отиваме!
Завиваме към полето, пътя свършва веднага, но нашият „танк” бодро се движи по свежия сняг. Дизела си потраква весело, изпод колелата снега излита като виелица само дето окачването клати здраво, явно е с много дълъг ход, но няма как нали трябва да се плати с нещо за удоволствието. Отдалечихме се от пътя някъде на 600 м и обръщайки се към сина го питам:
- Е как е разтресе ли те достатъчно? Да се връщаме?
Гледам очите му направо светят:
- Татко, много е супер, сигурно до тук никой не е идвал досега на автомобил, а само на трактор!!! Дай ми малко да покарам, нали е „Танк” дай малко!
Гледам го моя седемгодишен син пълен с емоции невероятно щастлив освен това може и малко да кара и си казвам: е какво ще му дам за малко едно кръгче от километър на полето, нека да покара. Спирам.
- Давай сменяме се!
Премести се той, дръпна си седалката докрай напред даже погледна в огледалото – като възрастен си казвам.
- Добре добре, в огледалото може и да не гледаш – в полето сме все пак, давай до гората и обратно.
Бавно потеглихме. Сина ми е внимателен, разбира, че не трябва да прави резки движения, караме на втора, и бавно се доближаваме до най-високата точка на полето. Тук изведнъж предните колела (35 инчови) рязко пропадат счупвайки леда! Машината клюмва напред и аз едва успявам да се подпра с ръцете на таблото. Толкова внезапно стана че не успях да реагирам по какъвто и да е начин и вече бяхме затънали. Моето момче се уплаши не на шега и натисна педала за газта докрай, може би пък просто при пропадането, без да иска го натисна по силно. „Танк” - а изрева с многолитровия си двигател и плавно бутайки с бронята кал, бучейки здраво влезе точно до средата на малка рекичка с четирите си колела. Дотук бяхме! Малкия здраво уплашен не само че не пуска волана, но и продължава да дава здраво газ плачейки, а аз се опитвам да надвикам двигателя:
- Пусни газта...!
То ние наникъде не вървим, но затова пък се окопаваме здраво. Колелата се въртяха хвърляйки глина върху купето, а машината беше затънала до вратите в калта. Накрая се сетих да изключа скоростния лост в неутрална позиция. Уфф ! Затънали сме, Тъмно.


ПРИКЛЮЧЕНИЯТА ЗАПОЧВАТ.

- Е стига, стига това е! Не плачи сега ще измислим нещо – успокоявам го.
Докато оценявам ситуацията се опитвам да отворя вратата. Ха!, не става, пускам стъклото показвам се и поглеждам – глината е над праговете и държи вратите. Бутах бутах и накрая отворих, излязох, затънали сме! Добре сме затънали! Под машината се е събрала отлична кал с лед и вода! Нямам никакъв инструмент и до пътя метрите са вече 700!

- И така приключението започва обявих аз.
- Но откъде в най високото място на полето се е взел този глупав поток?
Малкия вече престана да хълца, отвори прозореца и с жал в гласа хлипа:
- Татко, татко ще потънем ли?
- Аз няма казвам му, а ти както искаш! – след 3 секунди беше при мен. Отново се разстрои:
- А нашият „Тааанк” а, Тате ?
- Е нищо, повече не може да потъне.
- И какво ще правим?
- Е какво, какво, ще извикаме резервата (майка му с шевито). Ти ще си идеш в къщи да се стоплиш, а аз тук с лопатата ммм... Ще се сгрявам то е видно.
Позвънихме в къщи на мама. Тя понервничи по отношшение на секса с лопата. Тръгнахме към пътя. Аз чувствам, че синчето се уплаши – вече нищо не пита. Мълчейки вървим по нашият коловоз. А ето и майка му пристига – все пак до вкъщи са 3 километра. Аз и предавам сина хващам лопатата и тръгвам обратно изслушвайки мяждувременно всичко, което тя мисли по отношение на нашите оффроуд изпълнения и за мен лично. Но не си тръгна: ще наблюдавам казва процеса. Аз бодро се връщам към джипа, вече и малко студ се добави и съвсем се стъмни. Отивам с надеждата да се откопая или просто да пробвам да изпусна въздух от гумите. Може пък направо да си излезе машината? Нещо се случва и аз съм изпълнен с енергия, направо се излъчва от мен. Аз съм трактор! Не ескаватор съм! Ей, сега много бързо ще го изкопая, а така, така, така. Точно такааа, не съм никакъв ескаватор, установявам след 20 минутно мятане на глина. И трактор не съм установих след като няколко пъти пропаднах до коляно в сместа от кал и лед. Вечерта престава да е тъмна. Тръгнах обратно към жена ми в Шевито да се преобуя. Вървейки бавно по обратния път си мисля колко още трябва да копая, като знам какво съм направил до момента? Смятам – минимум още 3 до 4 часа. Отново с настървение започвам да рия глината, не мога все пак да оставя машината посред полето я. Минава още време и копаенето окончателно ми идва до гуша а да не говорим че края му въобще не се вижда. Какво да правя? Сам ще мога да се откопая някъде към сутринта и точно тогава ми идва мисълта да използвам Тахото, което да дойде по моя коловоз и да ме изтегли. Тогава мисълта ми се стори гениална – после разбрах колко е идиотска всъщност. Напълно оглупял от тази мисъл и от това, че не трябва да копая повече почти на подскоци се нося към жена ми. Изслушвайки идеята, жена ми вежливо казва че е време да сме си в къщи, а пък утре, ако искам може и от 6 часа сутринта да почвам. „Танка” никой няма да открадне.



- Да оставя в това поле бойния си кон? Та тука за 6 секунди трактор на части изчезва, а на мен едната гума ми е по 300 долара. И освен това е въпрос на половин час да се дръпне малко и толкоз. Само малко помощ и „танка” нататък сам ще си излезе.
Аз така убедително говорех че жена ми се предаде. Сядам зад волана на Тахото. Сега важното е много внимателно, че да не вземе и той да заседне. Вклювам понижената – това не е „танкът” все пак, слизаме от пътя и ето го нашия коловоз. – След 20 мин сме у дома казвам докато подскачаме по коловоза. Изведнъж нещо отдолу подло застърга и машината замря. Забравих аз че колелата не са като на танка и тахото е доста по ниско. Отново излизам, лягам под машината:
- Няма да си ходим в къщи – на шасито лежи.
Моята жена е много сдържана, много. Но очите и! Аз там толкова много прочетох за мен!!! И отново станах ескаватор. Копах 1.5 часа. Намазах се като слон, изпотих се. Реших да ида до танка за цигари пък и да проверя какво става. Проверих, нищо, стои си там само дето калта под колелата беше напълно замръзнала и той приличаше на ледоразбивач. Значи утре ще трябва и леда да разбием. Не е много радостно. Вървя обратно, мисля какво да правя. В главата ми се върти вица за чукчата: „Трактор трябва”. Около тахото се разхожда жена ми. Сега нейното мнение за мен може да се прочете и на гърба и. Хващам отново лопатата, започвам да разривам. Жена ми зад волана, опитвам се да бутам (е това си е глупак – да се опитвам да бутна сам Шевролет тахо). Опитваме се да се върнем назад. Ура! Тръгнахме, минаваме 5 метра колелата отново пропадат и отново лежим на шаси. Отново се хващам за лопатата. Разривам. Сили вече нямам, и жена ми копае! Около краката ни се мотае синчето. Само че не този път сме заседнали яко. Посещава ме поредната мъдра мисъл: Отивам на пътя да уловя някой. Тръгвам. Жена ми със сина остават в тахото за нощувка, не искат да ме оставят (какъв съм все пак @!#$!) Продължавам лова на камиони, но нещо не кълве. Гледам си часовника вече един час съм на пътя, а никой даже не спря! Каква е тая работа? Странно вече е 10 часа, петък е всички се прибират? Връщам се до тахото.
- Никой не иска да ми спре, милионери ли са всички, какво ли?
Жена ми вече със смях ме гледа: А ти погледна ли се в огледалото?
И аз се погледнах: Това, че не съм особено привлекателен и преди го знаех, но пък да спра на това нещо дето ме гледа от огледалото никога! Чичка под 2 метра, облечен с нещо, което е промазано с глина и със също толкова добре обмазана глава! Е не в такъв вид ясно, че никой няма да ми спре. Тръгнах обратно към ручея, където нощува моя „танк” - да се измия, вода поне има. Е мога да ви кажа, че в десет вечерта да се миеш на такова място си е доста екстремално. Смръзнах се. С лек тръс се отправям обратно към пътя да се сгрея. Отново гласувам. И какво мислите? Спира Нива!. В нея една добре изглеждаща девойка. Освен това вежлива – накъде сте?
- Ааа... ей тук наблизо и казвам и соча към полето, където нощува Тахото. Само да ме дръпнете малко, че се изморих да копая.
Девойката ми каза:
- Добре, но я ти сам карай и ми отстъпи волана като междувременно спомена нещо за някакъв проблем с мостовете на нивата.
Е аз това чух, но разбрах малко по късно, когато Нивата вече беше заседнала. При това беше заседнала съвсем близко до пътя.
- Какво става с машината защо не се включва 4х4 питам?
- Е аз ви казах, че има нещо с мостове ли, с кутия някаква ли, нещо такова отговори девойката. Даа, сега това се вижда и с просто око – предавателната кутия е сдала багажа.
- Супер каза девойката, само че аз замръзвам давай да идем в твоята машина да се стопля.
- Ааа... по добре недей, не ми работи парното (представям си срещата с жена ми)
Сега си стоим с девойката на пътя. Аз и предлагам да застане тя като примамка за камиони. Пробваме и първата Тойота веднага се хваща. Аз внезапно излизам от канавката с въже за теглене в ръка. Леле как тръгна тая Тойота!!! Пък и хлъзгаво беше... Реших да не излизам докато не е закачено въжето! Като партизанин пуша в канавката и крия пламъчето в длан. И точно тогава, ето ти щастието във вида на моя съсед с Паджерото си. Отивам аз и обяснявам. Човекът е опитен, нивата веднага беше изтеглена на пътя. Настроението на всички ни се вдигна. Аз много и съдържателно благодарих на девойката за проявения героизъм и мъжество, като се съсипах от комплименти – на девойката и хареса. Замина.

ПЪРВИ ТРАКТОР.

На моето предложение да ме дръпне (Тахото) съседа отвърна, че е най-добре въобще да не пробва, а направо да тръгваме за трактор. Трактора за снегопочистване намерихме близо до бензиностанцията, но без тракториста – вече си беше тръгнал за в къщи. Питахме къде живее и тръгнахме натам. Тракториста се оказа млад момък на 25, който хванахме точно като тръгваше на дискотека. Разказах му цялата история премълчавайки за ‘танка” обещах му пари и освен това лично да го докарам с тахото до дискотеката, което явно го подкупи окончателно.

Съгласи се. Основно, защото е „работа за 5 минути”, като не се преоблече в работни дрехи въпреки моите думи, че там е малко кално даже и външния ми вид не успя да го убеди. Явно много му се искаше по бързо да се изстреля с тахото с пълни джобове да се весели в клуба. Както и да е, пристигнахме при бензиностанцията той запали Беларуса, тръгнахме към полето там благодарих на съседа за помощта и той си тръгна. Тахото го извадихме за 5 минути, жена ми беше много щастлива, но въпреки това остана да чака мен и „танка”.

- А сега най-важното, то е там, малко по натам затъна...
- !!!???
- Ще добавя още пари само дай да не го оставяме така в полето
- Добре де отиваме.
- Само че по бавно, че там има някакъв ручей.
- Какъв ти ручей ние сме с трактора!
- То и аз така си мислех преди, казах мрачно.
По стария коловоз пристигнахме при „танка”. Вързахме го, аз скочих вътре, запалих. Трактора почна да ме дърпа. Дърпа, тегли, нищо. Само шлайфа калта с колелата и това е. След малко протектора му се напълни и съвсем нищо не ставаше.

- Дай ще мина отпред каза тракториста, да те дръпна, а после ти ще се върнеш назад по коловоза.
- Напред не може – там е блато ли, ручей ли, не става казвам му!
- Няма нищо страшно, тука през пролетта съм минавал за сеитбата, а ти си заседнал поради глупост, не е трябвало да спираш трябва на ход, само на ход. Тук не е дълбоко.
- Добре, но тогава виж мини по далече от „танка” може там да няма толкова вода.
Че мина по далече мина, само дето там водата там беше повече. Затъна, излезе пак, затъна, успя да излезе и мина пред танка. Почна да дърпа, а ‘танка” въобще не помръдва, само че трактора затъва все повече и повече.
- Не, тука е съвсем зле, ще трябва отзад да го дръпна.
- Откачихме въжето, трактора тръгна да излиза от собствения си коловоз. Напред назад, напред. Нищо. Отново същото, пак нищо. Може би трябва да му спаднем гумите казвам сцеплението ще е по добро.
- Да бе да, а като се разбортират тогава какво?
Отново безрезултатен опит, след който трактора се закопа още по дълбоко. Вече почти 30 минути минаха и тракториста започна да разбира, че още малко и тази вечер в никакъв клуб няма да ходи... А като гледам дълбочината на коловоза май и утре няма да ходи. Тази мисъл го кара да излезе от кабината да огледа мястото на засадата. Той ловко изкача от кабината, така че да не нацапа панталоните си от каросерията и: моментално затъва до коляно. Обръщайки се се хваща за стълбичката на трактора, дърпа се обратно и вади крака си от калта, но без обувката. Сигурно не съм прав, но е възможно и аз да съм ръмжал така в кабината. А може би пък нервите го подведоха – все пак е вече 3 часа през нощта, а на шоутто не му се вижда края. Тракториста прави сложна фигура на стълбичката на трактора търсейки обувката си, а пък аз направо отивам до танка за лопатата и идвам на разкопки. Тракториста произнесе дълга реч постоянно споменавайки накаква майка и любимата си обувка докато аз изкопах безценния товар. Връщам я на соственика, паля цигара. Тракториста започва нежно с шепичка да вади глината от вътре. Звъня на жена ми да не тръгва тъй като шоуто продължава, а тракториста в порив на гняв дава газ до дупка и окончателно заравя Беларуса, така че, за да излезе от кабината не е необходимо да скача, направо си стъпва. Край, сега вече съвсем. Трактористът е страшно растроен, а на мен пък вече ми е все едно. След като и Беларуса затъна какво искате от мен каква да я измисля за жена ми? С наведени глави отиваме по полето към тахото. Гледам отзад на разноцветните панталони на тракториста – даа... май няма да ходи в клуба тази вечер. А тракториста споменавайки някаква си майка говори:
- Откъде се появи тоя тъп поток на най високото място на полето, преди въобще нямаше никакъв поток там...
- Аз си помислих „дежа ву” и разкарах всички по домовете.

ВТОРИ ТРАКТОР.

В 5 часа сутринта вече не можех да спя, седя зад масата, пия чай и мисля – с какво ще изтеглиме машините или ще чакаме да дойде пролетта? Искренно ми е жал за тракториста, незабелязано времето минава и вече навън започва да просветва. Скачам в тахото и отивам към ‘танка’ там в полето. Приближавам аз по пътя и забелязвам, че около танка се мотае някакъв тип с УАЗ. Както се вижда на някой не му се е спяло, само за три часа да ме няма и вече крадците са тук. Приближавам аз държейки вежливо лопатата явно не за да копая и започвам внимателно:
- Добро утро! А вие какво точно търсите тук?
- Браво! А ти?
- Това е моя джип казвам!
- А това е тракторът на сина ми, значи теб те е дърпал.
Запознаваме се, палим по цигара, всъщност как се казваше вече не си спомням, затова ще го наричам Бащата.
- Благодаря, че сте пазили може вече да поема вахтата – а с машините какво ще правим?
- Какво, какво сина ми е на работа утре сутринта, ще трябва да го вадим. Ще идем до колхоза там има още един Беларус да го закопаем и него. (шегаджия)
Новобранец, в ручея да вземе да влезе, а съм го учил, учил...
Пристигнахме в колхоза, събудихме пияния тракторист, имах чувството, че си е легнал само преди 20 секунди – толкова беше пиян. След безуспешните опити за реанимация Бащата казва: няма какво да го будим – сами ще идем.
???
Извади ключовете от ватенката на тракториста и потеглихме. Като наближихме затъналият трактор и ‘танка” Бащата казва:
- Даа... много сте сбъркали, трябвало е през по-високото да обиколите там е по малко водата.
Аз слязох, а той рязко потегли... Стоя и гледам. Правейки голям радиус, Бащата заобиколи тресавището и се приближи на растояние от едно въже към трактора на сина си. Отново въже, отново теглене. Напред, назад, нищо. Отново опит да изтегли моята машина – не става, само поредния коловоз. И накрая Бащата се решава на коронния номер, доближава се до трактора на сина си отпред и с вилата за товарене на сено повдига предницата на другия трактор. Стана ми интересно, не бях виждал такова нещо. Това си беше направо авто родео. След това дава рязко назад. Трактора на сина му се премести на около половин метър.
- Аха най после тръгна, завика Бащата и повтори фокуса.
На третия опит вилицата не издържа и се счупи и то не изцяло, а така подло частично, че се завря напреки на моста. Отттук нататък можехме да се движим само напред. Бащата озадачен излезе от кабината, оглеждаше вилицата, която вяло се люлееше на едната си опора:
-Я, ... Вече един път сме я заварявали какво ли и стана? Е, както и да е, ще отидем в работилницатата, пак ще я заварят и ще стане като нова.
Всъщност фразата за отиването до работилницата ме обезпокои силно, защото вилицата не беше счупена докрай и пречеше да тръгнем на едната страна, а на другата трактора при тегленето беше изкопал достатъчно дълбока яма, за да не може да мине. Колко риене и копаене падна не помня, но по едно време при нас дойде почти трезвения вече стопанин на втория трактор. Между него и Бащата се проведе конструктивен диалог, който по нравствени съображения няма да предавам. Накратко съдържанието беше такова: трябва спешно да прекратим това... докато не сме закопали и последния трактор иначе утре сутрин ти (Бащата) ще изкарваш от колхоза лайната със собствената си уазка. Разбирайки цялата серизност на предложението Бащата покорно даде ключовете от чуждия трактор. Дядката тракторист бодро скочи в кабината с думите:
- Да се продъниш дано...
И звука от мотора покри края на изречението. Съдейки по историята дотук очаквах всеки момент да се зарие окончателно, но за моя изненада той с няколко маневри успя ловко да се измъкне, гледахме го как направи голям почетен кръг около нас и се качи на пътя. Мълчаливо и без настроение запалихме по цигара. Къде ще търсим трактор нямах идея. Само след 10 минути видяхме дядката гном отново запътил се към нас през полето.
- Явно съвестта е заговорила или пък пари ще иска прокоментира Бащата.
- Всъщност истината се оказа много по весела – свършила му е нафтата 
И то на 20 метра от шосето, а както се оказва никой няма туба. Мдаа в такава ситуация определено не бях попадал! На обществения съвет съставен от три идиота, беше решено да се разделим, дядката ще отиде с УАЗа за нафта и после на..., а ние с Бащата и тахото да търсим друг трактор.
Намерихме!!!

ТРАКТОР ТРЕТИ. (и последен)

Новия трактор се оказа стар гъсеничен ДТ-70. Съдейки по външния му вид Ленин на него речи е произнасял. Строителите, при които беше, казаха, че е умрял безвъзвратно. Бащата се реши на нов подвиг: запретна ръкави и забърника във вътрешностите на стареца. Много удивително, но след 1-2 часа стареца вече бодро кашляше. След още 30 мин ние вече гордо обикаляхме околността с него. Аз вече със страхопочитание гледах Бащата.
- Да, по рано това беше моя трактор. На него 7 години съм работил в колхоза. А председателя взе, че го бракува и на тези строители продаде урода. А машината е добра, много хляб има в нея още. Това е то нашата страна ! помислих си аз каква ти Америка каква ти Европа. За да не повтори предишните грешки, Бащата 5-6 пъти мина оттук оттам, направи си утъпкан коловоз и чак тогава започна евакуацията на трактора на сина му. Всичко стана като по ноти, извлякохме го и го затеглихме към строителите собственици на верижния трактор, които обещаха да го заварят и поправят. Определено имаше много за работа и заварки, оказа се е при опитите на Бащата с вилицата са пробити и няколко яки пробойни. Но както и да е скоро всичко беше оправено. Стана време и за "танка" да ходим. Междувременно стареца трактор взе че нещо заглъхна и по никакъв начин не искаше да даде признаци на живот, даже и Бащата не слушаше. Тогава процеса започна по нова метода:
- Дай да пробвам казвам аз след като забелязах, че Бащата съвсем се измори да дърпа пускателя за въжето. Опрях се здраво схванах как следва да дърпам и яко изтеглих. Победа: още с първото дърпане ми се отдаде да го скъсам.
- Сила има значи ум не трябва! Това е кратко предаване на съдържанието на речта на Бащата, която последва. Той отново споменавайки разни нецензурни обекти запретна ръкави и се вмъкна в двигателя на трактора. Явно почивката му се беше отразила добре и стареца изкашля и отново запали. Потеглихме към края на няшето приключение. Закачихме въжето към виновника за цялото тържество и ДТ-70 го дръпна така сякаш отзад нямаше няколко тона заровена в калта американска гордост. „Танка” излезе от калта леко и грациозно. Даже за мое учудване нямаше нищо откъртено или счупено. Тогава погледнах мястото на приключението, всичко в радиус от 30 метра изглеждаше като бойно поле, на което са минавали танкове. Много танкове. Да, повозихме се добре. Запалих „танка” и под сигурното прикритие на ДТ-70 бодро се придвижих към пътя. Там искренно благодарих на Бащата за помощта и му дадох обещаната сума в двоен размер. Разделихме се доволни, но това не беше краят.

МИЕНЕТО.

Понеже машината беше: меко казано кална и съвсем не бях в настроение да откъртвам буците глина сам, на тъмно и студено, тръгнах към автомивката. А там народа тихо приключваше смяната с бира и водка. За да не предизвикам внезапен инфаркт у някой от работниците аз не се отправих директно, а вежливо си показах само главата (пък и да не ми видят дрехите) и се заинтересувах:
- А колко ще ми струва да измиете от автомобила само калта – без шампоан и разни пасти, само калта?
- Не може, вече приключваме.
- Добре де, само калта да измиете казах и им предложих 300 рубли.
Алчността взе връх над здравия разум и като взе парите единия от тях каза:
- добре де давай. И отиде да се преоблича.
Аз запалих планината от кал и бавно я вкарах в автомивката.
!!!!!!!!!!!!?????????????
Помните ли знаменитата сцена във финала от „Ревизора”? Виждали ли сте я? И да не сте трябва да знаете, че тя е жалка пародия на това, което се случи с народа на автомивката. Какви лица само, какви пози! Всичко имаше: и ръка с чаша водка, която застива по пътя, внезапно спряла кашлица и открита уста, която забравя да се затвори. А коментарите...! От цензурни съображения ги пропускам всичките. Разбира се на всеки му е ясно, че машина от натовскана армия на 35” колела и с 6 литров дизел рядко се среща по тези места. Но пък толкова кално нещо твърдят, че за първи път през живота си виждат. Цялата дружина в един миг се шашна и тръгнаха да обясняват, че никога не биха измили такова нещо. Но тъй като аз никой насила не съм карал да обещава и освен това бях платил, пък и споменах, че ще се оплача на началството все пак се наложи да мият. Руската глина, особено, когато е замръзнала е нещо средно между специално лепило „течен метал” и цимент марка 500. Миха дълго и упорито час и половина. Предполагам след това толкова време им е отнело да почистят и автомивката.
Към 11 часа вечерта аз останал съвършенно без сили си пристигнах в къщи. Малко борш, чаша водка, спя. Сега вече съвсем добре разбирам какво значи поговорката „глупава глава на краката почивка не дава”, но пък ще има и какво да си спомням...