четвъртък, 10 октомври 2013 г.

джип

Случи се в началото на зимата, когато вече беше наваляло сняг, но земята още не е замръзнала. Много лъжливо време за разходки извън пътя. Но както говорят глупавата глава не дава покой на краката. Думите на сина ми, който се вози до мен дадоха началото на поредица интересни събития:
- „Татко, а ние наистина ли имаме истински джип?”
- „Наистина – страхотен е!...”

- И не е паркетник? ( къде ли се е научил на такива изрази ?)
- Не синко не е, Имаме най-добрият, и дизеловия двигател му е 6 литра и специални мостове (става дума за HUMMER) и т.н. Ти не помниш ли как го нарекохме ?
- Как да не помня – „Танк” - само че ние никога не сме ходили извън пътя – значи не е “танк”?!
Десен мигач, стоп.
- Значи искаш да проверим?
- Много!!!
Машината я имам от половин година, а досега никога не я бях карал извън пътя, явно сега така са казали звездите, време е! Слизам от пътя включвам всичко и казвам:
- Е хайде да поразбутаме калта.
Остават около 4 часа до вечеря, вече почти е тъмно и пътя се вижда трудно, но пък до вкъщи не е далече около 3 километра, така че нищо страшно, пък и няма да замръзнем имаме мобилен телефон топли якета и освен това в къщи има и Шевролет Тахо при мама. Рискът е минимален, отиваме!
Завиваме към полето, пътя свършва веднага, но нашият „танк” бодро се движи по свежия сняг. Дизела си потраква весело, изпод колелата снега излита като виелица само дето окачването клати здраво, явно е с много дълъг ход, но няма как нали трябва да се плати с нещо за удоволствието. Отдалечихме се от пътя някъде на 600 м и обръщайки се към сина го питам:
- Е как е разтресе ли те достатъчно? Да се връщаме?
Гледам очите му направо светят:
- Татко, много е супер, сигурно до тук никой не е идвал досега на автомобил, а само на трактор!!! Дай ми малко да покарам, нали е „Танк” дай малко!
Гледам го моя седемгодишен син пълен с емоции невероятно щастлив освен това може и малко да кара и си казвам: е какво ще му дам за малко едно кръгче от километър на полето, нека да покара. Спирам.
- Давай сменяме се!
Премести се той, дръпна си седалката докрай напред даже погледна в огледалото – като възрастен си казвам.
- Добре добре, в огледалото може и да не гледаш – в полето сме все пак, давай до гората и обратно.
Бавно потеглихме. Сина ми е внимателен, разбира, че не трябва да прави резки движения, караме на втора, и бавно се доближаваме до най-високата точка на полето. Тук изведнъж предните колела (35 инчови) рязко пропадат счупвайки леда! Машината клюмва напред и аз едва успявам да се подпра с ръцете на таблото. Толкова внезапно стана че не успях да реагирам по какъвто и да е начин и вече бяхме затънали. Моето момче се уплаши не на шега и натисна педала за газта докрай, може би пък просто при пропадането, без да иска го натисна по силно. „Танк” - а изрева с многолитровия си двигател и плавно бутайки с бронята кал, бучейки здраво влезе точно до средата на малка рекичка с четирите си колела. Дотук бяхме! Малкия здраво уплашен не само че не пуска волана, но и продължава да дава здраво газ плачейки, а аз се опитвам да надвикам двигателя:
- Пусни газта...!
То ние наникъде не вървим, но затова пък се окопаваме здраво. Колелата се въртяха хвърляйки глина върху купето, а машината беше затънала до вратите в калта. Накрая се сетих да изключа скоростния лост в неутрална позиция. Уфф ! Затънали сме, Тъмно.


ПРИКЛЮЧЕНИЯТА ЗАПОЧВАТ.

- Е стига, стига това е! Не плачи сега ще измислим нещо – успокоявам го.
Докато оценявам ситуацията се опитвам да отворя вратата. Ха!, не става, пускам стъклото показвам се и поглеждам – глината е над праговете и държи вратите. Бутах бутах и накрая отворих, излязох, затънали сме! Добре сме затънали! Под машината се е събрала отлична кал с лед и вода! Нямам никакъв инструмент и до пътя метрите са вече 700!

- И така приключението започва обявих аз.
- Но откъде в най високото място на полето се е взел този глупав поток?
Малкия вече престана да хълца, отвори прозореца и с жал в гласа хлипа:
- Татко, татко ще потънем ли?
- Аз няма казвам му, а ти както искаш! – след 3 секунди беше при мен. Отново се разстрои:
- А нашият „Тааанк” а, Тате ?
- Е нищо, повече не може да потъне.
- И какво ще правим?
- Е какво, какво, ще извикаме резервата (майка му с шевито). Ти ще си идеш в къщи да се стоплиш, а аз тук с лопатата ммм... Ще се сгрявам то е видно.
Позвънихме в къщи на мама. Тя понервничи по отношшение на секса с лопата. Тръгнахме към пътя. Аз чувствам, че синчето се уплаши – вече нищо не пита. Мълчейки вървим по нашият коловоз. А ето и майка му пристига – все пак до вкъщи са 3 километра. Аз и предавам сина хващам лопатата и тръгвам обратно изслушвайки мяждувременно всичко, което тя мисли по отношение на нашите оффроуд изпълнения и за мен лично. Но не си тръгна: ще наблюдавам казва процеса. Аз бодро се връщам към джипа, вече и малко студ се добави и съвсем се стъмни. Отивам с надеждата да се откопая или просто да пробвам да изпусна въздух от гумите. Може пък направо да си излезе машината? Нещо се случва и аз съм изпълнен с енергия, направо се излъчва от мен. Аз съм трактор! Не ескаватор съм! Ей, сега много бързо ще го изкопая, а така, така, така. Точно такааа, не съм никакъв ескаватор, установявам след 20 минутно мятане на глина. И трактор не съм установих след като няколко пъти пропаднах до коляно в сместа от кал и лед. Вечерта престава да е тъмна. Тръгнах обратно към жена ми в Шевито да се преобуя. Вървейки бавно по обратния път си мисля колко още трябва да копая, като знам какво съм направил до момента? Смятам – минимум още 3 до 4 часа. Отново с настървение започвам да рия глината, не мога все пак да оставя машината посред полето я. Минава още време и копаенето окончателно ми идва до гуша а да не говорим че края му въобще не се вижда. Какво да правя? Сам ще мога да се откопая някъде към сутринта и точно тогава ми идва мисълта да използвам Тахото, което да дойде по моя коловоз и да ме изтегли. Тогава мисълта ми се стори гениална – после разбрах колко е идиотска всъщност. Напълно оглупял от тази мисъл и от това, че не трябва да копая повече почти на подскоци се нося към жена ми. Изслушвайки идеята, жена ми вежливо казва че е време да сме си в къщи, а пък утре, ако искам може и от 6 часа сутринта да почвам. „Танка” никой няма да открадне.



- Да оставя в това поле бойния си кон? Та тука за 6 секунди трактор на части изчезва, а на мен едната гума ми е по 300 долара. И освен това е въпрос на половин час да се дръпне малко и толкоз. Само малко помощ и „танка” нататък сам ще си излезе.
Аз така убедително говорех че жена ми се предаде. Сядам зад волана на Тахото. Сега важното е много внимателно, че да не вземе и той да заседне. Вклювам понижената – това не е „танкът” все пак, слизаме от пътя и ето го нашия коловоз. – След 20 мин сме у дома казвам докато подскачаме по коловоза. Изведнъж нещо отдолу подло застърга и машината замря. Забравих аз че колелата не са като на танка и тахото е доста по ниско. Отново излизам, лягам под машината:
- Няма да си ходим в къщи – на шасито лежи.
Моята жена е много сдържана, много. Но очите и! Аз там толкова много прочетох за мен!!! И отново станах ескаватор. Копах 1.5 часа. Намазах се като слон, изпотих се. Реших да ида до танка за цигари пък и да проверя какво става. Проверих, нищо, стои си там само дето калта под колелата беше напълно замръзнала и той приличаше на ледоразбивач. Значи утре ще трябва и леда да разбием. Не е много радостно. Вървя обратно, мисля какво да правя. В главата ми се върти вица за чукчата: „Трактор трябва”. Около тахото се разхожда жена ми. Сега нейното мнение за мен може да се прочете и на гърба и. Хващам отново лопатата, започвам да разривам. Жена ми зад волана, опитвам се да бутам (е това си е глупак – да се опитвам да бутна сам Шевролет тахо). Опитваме се да се върнем назад. Ура! Тръгнахме, минаваме 5 метра колелата отново пропадат и отново лежим на шаси. Отново се хващам за лопатата. Разривам. Сили вече нямам, и жена ми копае! Около краката ни се мотае синчето. Само че не този път сме заседнали яко. Посещава ме поредната мъдра мисъл: Отивам на пътя да уловя някой. Тръгвам. Жена ми със сина остават в тахото за нощувка, не искат да ме оставят (какъв съм все пак @!#$!) Продължавам лова на камиони, но нещо не кълве. Гледам си часовника вече един час съм на пътя, а никой даже не спря! Каква е тая работа? Странно вече е 10 часа, петък е всички се прибират? Връщам се до тахото.
- Никой не иска да ми спре, милионери ли са всички, какво ли?
Жена ми вече със смях ме гледа: А ти погледна ли се в огледалото?
И аз се погледнах: Това, че не съм особено привлекателен и преди го знаех, но пък да спра на това нещо дето ме гледа от огледалото никога! Чичка под 2 метра, облечен с нещо, което е промазано с глина и със също толкова добре обмазана глава! Е не в такъв вид ясно, че никой няма да ми спре. Тръгнах обратно към ручея, където нощува моя „танк” - да се измия, вода поне има. Е мога да ви кажа, че в десет вечерта да се миеш на такова място си е доста екстремално. Смръзнах се. С лек тръс се отправям обратно към пътя да се сгрея. Отново гласувам. И какво мислите? Спира Нива!. В нея една добре изглеждаща девойка. Освен това вежлива – накъде сте?
- Ааа... ей тук наблизо и казвам и соча към полето, където нощува Тахото. Само да ме дръпнете малко, че се изморих да копая.
Девойката ми каза:
- Добре, но я ти сам карай и ми отстъпи волана като междувременно спомена нещо за някакъв проблем с мостовете на нивата.
Е аз това чух, но разбрах малко по късно, когато Нивата вече беше заседнала. При това беше заседнала съвсем близко до пътя.
- Какво става с машината защо не се включва 4х4 питам?
- Е аз ви казах, че има нещо с мостове ли, с кутия някаква ли, нещо такова отговори девойката. Даа, сега това се вижда и с просто око – предавателната кутия е сдала багажа.
- Супер каза девойката, само че аз замръзвам давай да идем в твоята машина да се стопля.
- Ааа... по добре недей, не ми работи парното (представям си срещата с жена ми)
Сега си стоим с девойката на пътя. Аз и предлагам да застане тя като примамка за камиони. Пробваме и първата Тойота веднага се хваща. Аз внезапно излизам от канавката с въже за теглене в ръка. Леле как тръгна тая Тойота!!! Пък и хлъзгаво беше... Реших да не излизам докато не е закачено въжето! Като партизанин пуша в канавката и крия пламъчето в длан. И точно тогава, ето ти щастието във вида на моя съсед с Паджерото си. Отивам аз и обяснявам. Човекът е опитен, нивата веднага беше изтеглена на пътя. Настроението на всички ни се вдигна. Аз много и съдържателно благодарих на девойката за проявения героизъм и мъжество, като се съсипах от комплименти – на девойката и хареса. Замина.

ПЪРВИ ТРАКТОР.

На моето предложение да ме дръпне (Тахото) съседа отвърна, че е най-добре въобще да не пробва, а направо да тръгваме за трактор. Трактора за снегопочистване намерихме близо до бензиностанцията, но без тракториста – вече си беше тръгнал за в къщи. Питахме къде живее и тръгнахме натам. Тракториста се оказа млад момък на 25, който хванахме точно като тръгваше на дискотека. Разказах му цялата история премълчавайки за ‘танка” обещах му пари и освен това лично да го докарам с тахото до дискотеката, което явно го подкупи окончателно.

Съгласи се. Основно, защото е „работа за 5 минути”, като не се преоблече в работни дрехи въпреки моите думи, че там е малко кално даже и външния ми вид не успя да го убеди. Явно много му се искаше по бързо да се изстреля с тахото с пълни джобове да се весели в клуба. Както и да е, пристигнахме при бензиностанцията той запали Беларуса, тръгнахме към полето там благодарих на съседа за помощта и той си тръгна. Тахото го извадихме за 5 минути, жена ми беше много щастлива, но въпреки това остана да чака мен и „танка”.

- А сега най-важното, то е там, малко по натам затъна...
- !!!???
- Ще добавя още пари само дай да не го оставяме така в полето
- Добре де отиваме.
- Само че по бавно, че там има някакъв ручей.
- Какъв ти ручей ние сме с трактора!
- То и аз така си мислех преди, казах мрачно.
По стария коловоз пристигнахме при „танка”. Вързахме го, аз скочих вътре, запалих. Трактора почна да ме дърпа. Дърпа, тегли, нищо. Само шлайфа калта с колелата и това е. След малко протектора му се напълни и съвсем нищо не ставаше.

- Дай ще мина отпред каза тракториста, да те дръпна, а после ти ще се върнеш назад по коловоза.
- Напред не може – там е блато ли, ручей ли, не става казвам му!
- Няма нищо страшно, тука през пролетта съм минавал за сеитбата, а ти си заседнал поради глупост, не е трябвало да спираш трябва на ход, само на ход. Тук не е дълбоко.
- Добре, но тогава виж мини по далече от „танка” може там да няма толкова вода.
Че мина по далече мина, само дето там водата там беше повече. Затъна, излезе пак, затъна, успя да излезе и мина пред танка. Почна да дърпа, а ‘танка” въобще не помръдва, само че трактора затъва все повече и повече.
- Не, тука е съвсем зле, ще трябва отзад да го дръпна.
- Откачихме въжето, трактора тръгна да излиза от собствения си коловоз. Напред назад, напред. Нищо. Отново същото, пак нищо. Може би трябва да му спаднем гумите казвам сцеплението ще е по добро.
- Да бе да, а като се разбортират тогава какво?
Отново безрезултатен опит, след който трактора се закопа още по дълбоко. Вече почти 30 минути минаха и тракториста започна да разбира, че още малко и тази вечер в никакъв клуб няма да ходи... А като гледам дълбочината на коловоза май и утре няма да ходи. Тази мисъл го кара да излезе от кабината да огледа мястото на засадата. Той ловко изкача от кабината, така че да не нацапа панталоните си от каросерията и: моментално затъва до коляно. Обръщайки се се хваща за стълбичката на трактора, дърпа се обратно и вади крака си от калта, но без обувката. Сигурно не съм прав, но е възможно и аз да съм ръмжал така в кабината. А може би пък нервите го подведоха – все пак е вече 3 часа през нощта, а на шоутто не му се вижда края. Тракториста прави сложна фигура на стълбичката на трактора търсейки обувката си, а пък аз направо отивам до танка за лопатата и идвам на разкопки. Тракториста произнесе дълга реч постоянно споменавайки накаква майка и любимата си обувка докато аз изкопах безценния товар. Връщам я на соственика, паля цигара. Тракториста започва нежно с шепичка да вади глината от вътре. Звъня на жена ми да не тръгва тъй като шоуто продължава, а тракториста в порив на гняв дава газ до дупка и окончателно заравя Беларуса, така че, за да излезе от кабината не е необходимо да скача, направо си стъпва. Край, сега вече съвсем. Трактористът е страшно растроен, а на мен пък вече ми е все едно. След като и Беларуса затъна какво искате от мен каква да я измисля за жена ми? С наведени глави отиваме по полето към тахото. Гледам отзад на разноцветните панталони на тракториста – даа... май няма да ходи в клуба тази вечер. А тракториста споменавайки някаква си майка говори:
- Откъде се появи тоя тъп поток на най високото място на полето, преди въобще нямаше никакъв поток там...
- Аз си помислих „дежа ву” и разкарах всички по домовете.

ВТОРИ ТРАКТОР.

В 5 часа сутринта вече не можех да спя, седя зад масата, пия чай и мисля – с какво ще изтеглиме машините или ще чакаме да дойде пролетта? Искренно ми е жал за тракториста, незабелязано времето минава и вече навън започва да просветва. Скачам в тахото и отивам към ‘танка’ там в полето. Приближавам аз по пътя и забелязвам, че около танка се мотае някакъв тип с УАЗ. Както се вижда на някой не му се е спяло, само за три часа да ме няма и вече крадците са тук. Приближавам аз държейки вежливо лопатата явно не за да копая и започвам внимателно:
- Добро утро! А вие какво точно търсите тук?
- Браво! А ти?
- Това е моя джип казвам!
- А това е тракторът на сина ми, значи теб те е дърпал.
Запознаваме се, палим по цигара, всъщност как се казваше вече не си спомням, затова ще го наричам Бащата.
- Благодаря, че сте пазили може вече да поема вахтата – а с машините какво ще правим?
- Какво, какво сина ми е на работа утре сутринта, ще трябва да го вадим. Ще идем до колхоза там има още един Беларус да го закопаем и него. (шегаджия)
Новобранец, в ручея да вземе да влезе, а съм го учил, учил...
Пристигнахме в колхоза, събудихме пияния тракторист, имах чувството, че си е легнал само преди 20 секунди – толкова беше пиян. След безуспешните опити за реанимация Бащата казва: няма какво да го будим – сами ще идем.
???
Извади ключовете от ватенката на тракториста и потеглихме. Като наближихме затъналият трактор и ‘танка” Бащата казва:
- Даа... много сте сбъркали, трябвало е през по-високото да обиколите там е по малко водата.
Аз слязох, а той рязко потегли... Стоя и гледам. Правейки голям радиус, Бащата заобиколи тресавището и се приближи на растояние от едно въже към трактора на сина си. Отново въже, отново теглене. Напред, назад, нищо. Отново опит да изтегли моята машина – не става, само поредния коловоз. И накрая Бащата се решава на коронния номер, доближава се до трактора на сина си отпред и с вилата за товарене на сено повдига предницата на другия трактор. Стана ми интересно, не бях виждал такова нещо. Това си беше направо авто родео. След това дава рязко назад. Трактора на сина му се премести на около половин метър.
- Аха най после тръгна, завика Бащата и повтори фокуса.
На третия опит вилицата не издържа и се счупи и то не изцяло, а така подло частично, че се завря напреки на моста. Отттук нататък можехме да се движим само напред. Бащата озадачен излезе от кабината, оглеждаше вилицата, която вяло се люлееше на едната си опора:
-Я, ... Вече един път сме я заварявали какво ли и стана? Е, както и да е, ще отидем в работилницатата, пак ще я заварят и ще стане като нова.
Всъщност фразата за отиването до работилницата ме обезпокои силно, защото вилицата не беше счупена докрай и пречеше да тръгнем на едната страна, а на другата трактора при тегленето беше изкопал достатъчно дълбока яма, за да не може да мине. Колко риене и копаене падна не помня, но по едно време при нас дойде почти трезвения вече стопанин на втория трактор. Между него и Бащата се проведе конструктивен диалог, който по нравствени съображения няма да предавам. Накратко съдържанието беше такова: трябва спешно да прекратим това... докато не сме закопали и последния трактор иначе утре сутрин ти (Бащата) ще изкарваш от колхоза лайната със собствената си уазка. Разбирайки цялата серизност на предложението Бащата покорно даде ключовете от чуждия трактор. Дядката тракторист бодро скочи в кабината с думите:
- Да се продъниш дано...
И звука от мотора покри края на изречението. Съдейки по историята дотук очаквах всеки момент да се зарие окончателно, но за моя изненада той с няколко маневри успя ловко да се измъкне, гледахме го как направи голям почетен кръг около нас и се качи на пътя. Мълчаливо и без настроение запалихме по цигара. Къде ще търсим трактор нямах идея. Само след 10 минути видяхме дядката гном отново запътил се към нас през полето.
- Явно съвестта е заговорила или пък пари ще иска прокоментира Бащата.
- Всъщност истината се оказа много по весела – свършила му е нафтата 
И то на 20 метра от шосето, а както се оказва никой няма туба. Мдаа в такава ситуация определено не бях попадал! На обществения съвет съставен от три идиота, беше решено да се разделим, дядката ще отиде с УАЗа за нафта и после на..., а ние с Бащата и тахото да търсим друг трактор.
Намерихме!!!

ТРАКТОР ТРЕТИ. (и последен)

Новия трактор се оказа стар гъсеничен ДТ-70. Съдейки по външния му вид Ленин на него речи е произнасял. Строителите, при които беше, казаха, че е умрял безвъзвратно. Бащата се реши на нов подвиг: запретна ръкави и забърника във вътрешностите на стареца. Много удивително, но след 1-2 часа стареца вече бодро кашляше. След още 30 мин ние вече гордо обикаляхме околността с него. Аз вече със страхопочитание гледах Бащата.
- Да, по рано това беше моя трактор. На него 7 години съм работил в колхоза. А председателя взе, че го бракува и на тези строители продаде урода. А машината е добра, много хляб има в нея още. Това е то нашата страна ! помислих си аз каква ти Америка каква ти Европа. За да не повтори предишните грешки, Бащата 5-6 пъти мина оттук оттам, направи си утъпкан коловоз и чак тогава започна евакуацията на трактора на сина му. Всичко стана като по ноти, извлякохме го и го затеглихме към строителите собственици на верижния трактор, които обещаха да го заварят и поправят. Определено имаше много за работа и заварки, оказа се е при опитите на Бащата с вилицата са пробити и няколко яки пробойни. Но както и да е скоро всичко беше оправено. Стана време и за "танка" да ходим. Междувременно стареца трактор взе че нещо заглъхна и по никакъв начин не искаше да даде признаци на живот, даже и Бащата не слушаше. Тогава процеса започна по нова метода:
- Дай да пробвам казвам аз след като забелязах, че Бащата съвсем се измори да дърпа пускателя за въжето. Опрях се здраво схванах как следва да дърпам и яко изтеглих. Победа: още с първото дърпане ми се отдаде да го скъсам.
- Сила има значи ум не трябва! Това е кратко предаване на съдържанието на речта на Бащата, която последва. Той отново споменавайки разни нецензурни обекти запретна ръкави и се вмъкна в двигателя на трактора. Явно почивката му се беше отразила добре и стареца изкашля и отново запали. Потеглихме към края на няшето приключение. Закачихме въжето към виновника за цялото тържество и ДТ-70 го дръпна така сякаш отзад нямаше няколко тона заровена в калта американска гордост. „Танка” излезе от калта леко и грациозно. Даже за мое учудване нямаше нищо откъртено или счупено. Тогава погледнах мястото на приключението, всичко в радиус от 30 метра изглеждаше като бойно поле, на което са минавали танкове. Много танкове. Да, повозихме се добре. Запалих „танка” и под сигурното прикритие на ДТ-70 бодро се придвижих към пътя. Там искренно благодарих на Бащата за помощта и му дадох обещаната сума в двоен размер. Разделихме се доволни, но това не беше краят.

МИЕНЕТО.

Понеже машината беше: меко казано кална и съвсем не бях в настроение да откъртвам буците глина сам, на тъмно и студено, тръгнах към автомивката. А там народа тихо приключваше смяната с бира и водка. За да не предизвикам внезапен инфаркт у някой от работниците аз не се отправих директно, а вежливо си показах само главата (пък и да не ми видят дрехите) и се заинтересувах:
- А колко ще ми струва да измиете от автомобила само калта – без шампоан и разни пасти, само калта?
- Не може, вече приключваме.
- Добре де, само калта да измиете казах и им предложих 300 рубли.
Алчността взе връх над здравия разум и като взе парите единия от тях каза:
- добре де давай. И отиде да се преоблича.
Аз запалих планината от кал и бавно я вкарах в автомивката.
!!!!!!!!!!!!?????????????
Помните ли знаменитата сцена във финала от „Ревизора”? Виждали ли сте я? И да не сте трябва да знаете, че тя е жалка пародия на това, което се случи с народа на автомивката. Какви лица само, какви пози! Всичко имаше: и ръка с чаша водка, която застива по пътя, внезапно спряла кашлица и открита уста, която забравя да се затвори. А коментарите...! От цензурни съображения ги пропускам всичките. Разбира се на всеки му е ясно, че машина от натовскана армия на 35” колела и с 6 литров дизел рядко се среща по тези места. Но пък толкова кално нещо твърдят, че за първи път през живота си виждат. Цялата дружина в един миг се шашна и тръгнаха да обясняват, че никога не биха измили такова нещо. Но тъй като аз никой насила не съм карал да обещава и освен това бях платил, пък и споменах, че ще се оплача на началството все пак се наложи да мият. Руската глина, особено, когато е замръзнала е нещо средно между специално лепило „течен метал” и цимент марка 500. Миха дълго и упорито час и половина. Предполагам след това толкова време им е отнело да почистят и автомивката.
Към 11 часа вечерта аз останал съвършенно без сили си пристигнах в къщи. Малко борш, чаша водка, спя. Сега вече съвсем добре разбирам какво значи поговорката „глупава глава на краката почивка не дава”, но пък ще има и какво да си спомням...

Няма коментари:

Публикуване на коментар