четвъртък, 17 октомври 2013 г.

НЕ СЪМ АЛКОХОЛИК

Ст. Мавродиев

Аз не съм алкохолик. И не бих могъл да бъда. Виждал съм много алкохолици. Не съм като тях. Не ми треперят ръцете, нямам абстинентни кризи за чашка менташки спирт, зъбите ми не се клатят, нямам постоянен запек, сутрин не повръщам нарочно, за да си прочистя стомаха, не закусвам с три бирички и мастика за втвърдител. Вярно е, млад съм още и някой би казал, че има още време, за да ми се случат всички тези неща. Но не е така. Аз просто не съм алкохолик и това си е. Генетично не ми е заложено… Вярно, пия много. Това е самата свята истина. Пия до преливане. Пия, докато се накисна хууубавичко, та после откъдето мина, оставям мокри дири след себе си. Шляпам като гол охлюв. Пия, пея, лигавя се, псувам, троша уличните лампи, преобръщам кофите за смет по улиците, заяждам се с непознати по кръчмите, пия и пак пия. Всичко пия. Само вода от пералнята не пия. Но не съм алкохолик.

Бинко, Господ да го прости завалията, още когато беше в казармата изпиваше по бутилка концентрат без разредител. Ходехме му на свиждане и му носехме я водчица, я мастичка или ракийка. Той ни гледаше с признателен кучешки поглед и ни смяташе за истински приятелчета. После се уволни и продължи да пие по бутилка и половина от обяд до вечерта. После от черния му дроб не остана нищо и взе, че умря, копелето, Господ добро място да намери за изстрадалата му душа. Преди да умре най-накрая в болницата не познаваше никого. Дори майка си. У Бинкови някога в доброто старо време беше като крайпътна кръчма - всеки влизаше и излизаше, когато си поиска. Баба му ни срещаше по стълбите и ни кълнеше: „Тава не са ора, тава са ора пустиняци! Бел ден да не видите, чръв да ви запие, дето ми пропихте унука…“ Горката женица. Майка му и баща му си мълчаха, щото като се напиеше детето им, ги гонеше да спят на улицата.

Тук ли съм! Лелееее! Майко мила, сипи сега по още едно, дзверове сме си ние, да бачкат немците - да се превръщат в хора!

Та за пръв път се напих в шести клас. (Тогава целунах и момиче за пръв път, усещането е същото.) Драйфах от третия етаж на един хотел и се заклех повече да не сложа капчица в устата си. После продължих да се заклевам след всяко препиване. Когато изричам тези силни думи, наистина си вярвам… И до ден днешен така се кълна – никакъв напредък!

Дядо ми, Господ да го прости стареца, рано му изтропаха сандалите, бедничкият, на осемдесет и пет години, също пиеше много. Пет години преди да напусне този чудесен свят, на Нова година падна по стълбите, пиян като талпа, и си строши тазобедрената кост. Лошо счупване. На тази възраст счупванията не зарастват. Ама неговият мерак да попие още мъничко му даде сили и оздравя напълно, старецът му неден, дано да е там горе някъде на прохладно и светло място, дето и биричка да сервират… Двама сина го наследиха - баща ми и чичо ми, живи и здрави да са, сиромасите. Те не пият. Изворна вода и жълта лимонада. Баща ми се налива, човечецът, докато напълни огромния си стокилограмов търбух и докато го хване пиянският глад и помита всичко ядливо по пътя си. После започва да издава особени звуци с устата си, сякаш има нещо между зъбите и не може да го изкара оттам, мълчи, сумти, гледа с малките си свински оченца много бавно и аха да заспи на масата. Дотръкваме го до леглото, гъта се и почва да бичи на банцика, та се чува през десет маали в единайста и заглушава реактивните самолети. На другия ден не помни нищо. Всички зъби без един са му в устата за разлика от беззъбия си брат. Липсва му само един преден, но не поради някаква специална причина…

А пък чичо ми… Чичо ми заслужава да му се посвети цяла отделна пиеса. Неговото пиянство е нещо забележително. Такова нещо не сте виждали. Той е едно злоядо създанийце, което няма и петдесет кила с мокри дрехи. Или както се казва у нас - сплескАл е кофата. Нищо и никакъв, ама да го видите как смуче като пиявица, като прегладняла въшка, сякаш му е за последно… И не го хваща лесно, както баща ми от първото, а дърпа ракията от сутрин до вечер без да му проличи. Като се напие най-накрая, ситното беззъбо човече търси с кой да се скара и не може да заспи, ако не напсува някого. Ако няма друг, и жена му върши работа. Почва да я кълне така, сякаш светът се свършва: „Твойта семчица дееба аз, боклук мръсен тиии…“ Крещи като луд, бесен, подскачащ и разтреперан. Жена му си го обича. В случай, че в пиянството си чичо ми е ядосан на някой друг, което е още по-често, той му се заканва много мило: „Ша та насеча с наджака! Ша ти отрежа главата и ша я фърла на прасетата! Мамка ти ша еба! Е сега ша дода да та закола!“. Той винаги ми е приличал на декоративното петле, което отглежда навън - мъничко, наперено и злобно. Ама е беззъб и само лае, тоест кудкудяка… Зъбите му опадаха по наследство. Старецът, баща му, си нямаше нито един зъб, преди да напусне този чудесен свят. Когато на дъртия пет години преди смъртта му беше останал последният, един преден кафяв, дълъг, достолепен, стърчащ като канара зъб, си умирах да го питам за какво си го държи това отпред - да си пука доматите ли… Той се обиждаше и накрая отиде, та извади и него.

За запоите си чичо ми си имаше страшни приятели, Господ да ги прости момчетата, хептен млади пръднаха в кофетата. Нако и Ерменко бяха бояджии също като чичо ми. Тримата си боядисваха разни стени, понеже бяха родени бояджии, и смучеха ментета, докато от тях замирисваше на камфор и хлорна вар. Изглеждаха чисти, стерилни и дезинфекцирани, когато сутрин се будеха и сядаха несмело край масата да ударят първата биричка, щото иначе не върви работата. Премигваха замислено и не знаеха докъде бяха стигнали с мисленето, преди живителните молекули да се влеят в артериите им. Тогава вече се сещаха за какво са мислели и продължаваха да говорят, да спорят, да псуват, да играят карти, чат пат да ударят с мечето два пъти по стената, щото трябва и материал да се отхвърля… И да свещенодействат с бутилките. Нако падна от една стълба, докато боядисваше, и умря. А Ерменко пък умря по неизвестни причини.

Но цялата тази компания няма да е пълна, просто ще осакатим действителността, ако не добавим тук и Стефан Белия, Господ да му прощава всички знайни и незнайни грехове, нямаше и петдесет и пет, когато издаде окончателно и необратимо багажа, горкичкият. Той беше по-специален приятел на чичо ми. За него чичо ми бе готов да изпие три цистерни метилов спирт с антифриз за разредител. Като дете обичах да наблюдавам и да изучавам маратонките на Стефан Белия, защото имаха особена форма. Бяха така съвършено кръгли и изгубили ергономичното си човешко очертание, сякаш ги носеше слон. Всичко у стопанина на тези маратонки бе валчесто и кръгло и самият той създаваше усещането като че ли всеки миг ще се пръсне. Когато Стефан Белия се напиваше горе при чичо ми, очите му изхвръкваха от орбитите, целият се зачервяваше страшно и много убедително и натъртено почваше да твърди: „Аз никога не съм бил това, което не съм и винаги ще бъда това, което съм…“, а накрая, когато виждаше, че по една или друга причина не му вярваш, той си имаше един неоспорим аргумент: „Ако лъжа, си режа главата и я турам на масата за мезе…“ Обикновено в два през нощта, когато всичко, което имаше да се изпива, вече бе пресушено, както си разяснява втренчено, сериозно и с подпухнал език за това, което е и което не бил могъл да бъде, главата на Стефан Белия падаше като отрязана в чинията с остатъци от чушки, гювеч и кокоши кости и захъркваше безпаметно космически. Същата тази глава се превръщаше в мезе, но вече нямаше кой да го изяде.

Изобщо, мразя хора, които не пият. Гнусни са ми някак. Познавам такива типове и честно да ви кажа, не искам дори да се здрависам с тях. Ръцете им сигурно са мазни и лепнат. Или пък са влажни и мухлясали. Така например, когато ми се роди син, събрах познати и приятели да се почерпим. Една позната доведе новия си приятел. Каратист. Мухъл с овнешка прическа и женско гласче. Това създание не само че не искаше да пие, но цялата вечер не близна дори глътка бира. Нещастно каратистче, педалско фенче, помиярче, което няма и една съдържателна мисъл в ръбестата си главичка. Добре че си тръгна сам, щото щях да го изхвърлям през джама след втората ракия. Да не ме уважи… Да не пийне една чашка за наздраве! Бях поразен. Нещастна курешка. Добре че моята позната го разбра навреме що за стока е и го заряза. Така де!

И изобщо, прав си е старият Фьодор Михайлович, който твърди, че всички, които не пият, са или болни, или подлеци. Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че… Но както и да се мъча, не мога да възприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опита да облече трезвеността в подкупно, здравословно и благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш означава да живееш като идиот. Да си противоестествен и пластмасов като вегетарианец. Липсата на алкохол води до оглупяване и тежка шизофрения. Изкривяват се представите за света. Човек, който не пие, е обладан от нечисти сили, служи на дявола и извънземните, става гей или умира от гъбички и херпес.

Аз пия. Обичам да пия. Много пия. Ето дори сега съм си пийнал. От обяд почнах на ракийка. После поспах, събудих се и си отворих една биричка, жив и здрав да съм още сто години. Но не съм алкохолик. Наречи ме какъвто искаш - лъжец, неудачник, мечтател, безхарактерен тип, но не и алкохолик. Не бих могъл да бъда. Генетично, разбираш ли, не ми е заложено. Пияница може да съм. Това със сигурност съм. Но не съм алкохолик. Защото аз съм това, което съм и никога няма да бъда това, което не съм… Чакай сега да ти обясня…

Няма коментари:

Публикуване на коментар